- Advertisement -
Над 4000 лева успя да събере писателя Калин Терзийски в банковата си сметка. Сумата е дарявана благотворително от негови приятели, с цел да погаси задълженията си към семейството на писателя Николай Хайтов.
Както е известно, Калин бе осъден от Здравец, Александър и Елена Хайтови, след като заяви в ефир, че баща им е бил слуга на тогавашната власт. Сумата, която трябва да им плати, е 7000 лева. Тъй като тя е непосилна за него, Терзийски откри фонд „За правото на свободното говорене“, където към днешна дата е събрал 4312 лв.
Не всеки обаче проявява разбиране към нестандартната кауза. Терзийски получи доста упреци в мрежата, затова че „проси пари“, вместо да си „сърба попарата сам“.
Именно на зложелателите поетът разказа своята гледна точка за скандала с Хайтов и състоянието, в което се е намирал към момента на обидата. Той разкри, че по това време е страдал от тежка форма на алкохолизъм, а абстинентният синдром бил ежедневие.
„Тогава живеех с актрисата Елен Колева. Пиех от сутринта. Ако не пийнех в продължение на два часа, кръвното ми се вдигаше до 200/100, пулсът – до 160 и т.н. И всички жълти медии, вероятно поощрявани от влиятелни личности, които ми имат зъб, се бяха наточили да ме дискредитират по всякакъв начин“, спомня си Терзийски.
И продължава:
„Един ден от една телевизия дойдоха дори в дома ни. Да снимат. Аз нямах нищо против, защото съм казвал винаги, че нищо и никога не крия – дестигматизирането на алкохолизма е моя много важна кауза! И ето – правехме вече интервюто. Аз усещах, че репортерът има крайно непочтени намерения, че търси някаква жалка сензация; и защото, естествено, (поради естеството на болестта си) бях пийнал вино – аз бях нетърпелив и гневен. Да подчертая пак – в тоя момент на моята глава се изсипваха купища помия от всякакви жълти медии! Такива обиди и такива грозни думи – за болен човек като мене беше ужасно и чудовищно мъчително.
И така. Момчето-репортер накрая видя, все пак, че не може да ме провокира достатъчно на някаква съвременна тема – аз винаги съм бил добродушен и всепростителен човек, но той знаеше, че темата за „комунистическото минало“ ме вбесява винаги. Всъщност – най-много винаги ме е вбесявало сравняването на сегашните писатели и тогавашните. Защото аз от 20 години (тогава, преди пет) се прехранвах с писане и знаех колко чудовищно трудно е – и съпоставено това с положението на угодниците-творци от времето на социализма, които са били карани с черни волги (това аз дори го помня) – направо изглежда кошмарно, абсурдно и обидно за сегашните писатели (естествено – за честните сред нас).
И когато той, за да ме вбеси, отвори темата за „старите писатели“ аз отговорих набързо и много емоционално, че те са били угодници. И дадох – просто защото те ми дойдоха първо на ум – имената на Радичков и Хайтов за пример. Дори не вложих особен гняв в това, защото бях уморен, отчаян и разочарован. В момента ми се струваше, че целият свят беснее и ръмжи срещу мене, обидите летяха, злобата и клеветите ме затрупваха – и аз определено не исках да се занимавам с някакви си слуги на диктатурата.
Просто ми беше болно, отвратително и обидно да бъда сравняван даже с тях – та те се подмазваха и живееха ужасно добре. А аз живеех тежко, но честно, истински, така, както искам и без да крия нищо от живота или от убежденията си! И ето така се получи…“
