- Advertisement -
Стоян Алексиев е известен от много-много години, но откакто е в пенсионна възраст, сякаш е в пика на славата си. Днес дори и децата го разпознават, като основна причина за това е сериалът „Откраднат живот”. В първите сезони на продукцията той изпълняваше една от най-възловите роли – тази на директора на болницата проф. Иван Генадиев.
И не само на хитовата медицинска сага дължи нарасналата си популярност актьорът с дълъг стаж в Народния театър. Около името му се разшумя доста и покрай отношенията му с младата и хубава колежка Ивана Бобойчева. Двамата имат цели 44 г. разлика във възрастта, но това не им пречи да се чувстват приятно един с друг. Алексиев, който наскоро стана на 69, е семеен мъж, но както сам признава, съпругата му Надя е желязна и не го ревнува. Интервю за „Уикенд”.
– Г-н Алексиев, как се чувствате в изолацията, наложена заради Ковид 19?
– Никога не съм се чувствал в изолация. Никой друг, освен мен самият, не може да ме изолира. Не си стоя вкъщи по цял ден. Излизам и се разхождам със съпругата ми Надя. Да, вярно, че в момента Народният театър не работи, но това не означава, че сцената няма да я има. Всеки, който е свързан по някакъв начин с театъра, не спира да твори и сега. Сигурен съм в това. В цялата страна живеем с усещането, че някой ни е спрял, че едва ли не времето е спряло, но не е така. Някой просто иска да ни го внуши. Не знам защо, ще се разбере след време. Надявам се, че в това стопиране се случват много важни неща с хората.
– Хубавото на пандемията?
– Със сигурност благодарение на нея ще сме видели и разбрали повече. Убеден съм, че хората ще станат по-добри. Когато започна пандемията усещах, че всеки ще помисли и за другия. Ще обръщаме занапред повече внимание на хората срещу нас и около нас. Отново ще се възроди човеколюбието.
– Страхувате ли се да не се заразите с коронавирус?
– Да се заразя? Не живея с тази мисъл или с усещането за страх. Струва ми се, че който и от нас да се разболее, ще получи нужното от лекарите.
– На 15 март станахте на 69 години. Как се чувствате на тази възраст?
– 69 е една много забавна цифра. Чувствам се и аз доста забавно и усмихнато, благо ми е на душата. В тези години са се събрали детството, юношеството, влизането в зрелостта, хората, с които си се срещнал, сприятелил и работил досега през живота си. Приятно и вълнуващо е.
– Правейки си равносметка, съжалявате ли за нещо?
– Да, може би. Замисляйки се, съжалявам че не съм излъчил в работата и семейството си всичко, което мога и което е трябвало. Струва ми се, че в професията си можех да бъда по-смел и решителен, по-последователен. Това, че актьорът е избиран, а не избира той, явно не ми е свършило добра услуга. В никакъв случай не живея непрекъснато с тази мисъл, но понякога се замислям и за това. Имаше период, в който интереса ми към театъра, актьорското изкуство и режисурата го превръщах в моя работа и поставях спектакли, но самият аз спрях това. Може би интуитивно съм усещал, че като стана на 69-70 години, ще започна отново, че ще рестартирам живота си едва ли не.
– Имате ли специална техника за заучаване на нови роли?
– Работил съм в Шумен, Варна, Пловдив, София и Пазарджик, където и продължавам да играя. Колеги са ми се възхищавали как на 3-тия или 4-тия ден след започване на репетициите вече съм напълно готов с текста. В последните години се случва да съм в екип с хора, с които не сме си партнирали преди. Реших да не бъда толкова активен и да оставям текстът да идва като усъвършенстване на танц – тоест да не го заучавам толкова бързо.
– Щом бъде овладяна пандемията, театърът ще се възстанови ли бързо?
– Струва ми се, че други неща могат да потиснат живота на театралното изкуство. Това е като да сложиш крак на другия, както се случва във футбола.
– Липсват ли ви вашите студенти? А театралната сцена?
– Да. Работата със студентите по актьорско майсторство е нещо изключително красиво. Красотата идва от желанието да науча, да разбера, да излъча, да направя и да се трудя, да виждам, да усещам и да чувствам, да поддържам рефлексите си. Липсва ми страшно много и театралната сцена.
– Преди принудителния отпуск, в който излязоха българските актьори заради коронавируса, чувствахте ли се изморен понякога?
– Не, никога! Колкото повече работя, толкова по-добре се чувствам. Трудът, творчеството, натоварването ме зареждат.
– Как сте със здравето? Спазвате ли някакъв режим на хранене?
– Чувствам се добре. Продължавам да спортувам всеки ден. Не спазвам определена диета, но храненето е много важно за мен. Винаги съм в златната среда – нито съм гладен, нито съм прекалил с яденето.
– Доволен ли сте от пенсията, която получавате?
– Нека не говорим за това. Взимам почти достойна пенсия, но не живея само с нея. Абсурдно е дори да си помисля да разчитам само на тези пари. Имам голяма фамилия, на която помагам, с колкото мога.
– Тъгувате ли за младостта си?
– В мен тя все още живее, духът ми е младежки. Намирам се в една много добра мъжка възраст. Човек е толкова зареден от изминалите години със знания и можене, че усеща смисъла на живеенето – да не живее само за себе си и заради себе си. За живота не говоря, той е Божи дар.
– В гилдията повече приятели или неприятели имате?
– Не мога дори да си представя, че може да имам неприятели… Аз самият съм човек, който много обича хората в своята професия. Е, сигурно има и такива, които не ми мислят доброто. Важното е, че дори когато се видим с колеги от разстояние, започваме да вървим един към друг, за да се прегърнем и поздравим. Имал съм своите притеснения и болки, но те бързо са отминавали. Случвало се е на моменти да ми се плаче за хора, реагиращи по даден начин.
– Липсват ли ви вашите покойни колеги и приятели Коко Азарян, Тодор Колев и Стефан Данаилов?
– (Разплаква се.) Господи Боже… Много се развълнувах! Прекрасни, велики хора! Никога не съм очаквал, дори през ума ми не е минавало, че ще се срещна с тях на сцената. Не съм и предполагал, че ще станем такива приятели в живота и то семейни, че ще си гостуваме и ще се обичаме. Много, много обич ме свързва с тях. Сънувам ги понякога. Винаги сме на красиви места и правим нещо смислено заедно. Те ми казват и напомнят важни неща.
– Как се почувствахте, когато Мариус Донкин ви пенсионира от Народния?
– Почувствах се не наранен, а убит. „Защо той ме уби? Защо продължава да ме убива?”, помислих си. В един момент отидох да го попитам. Реших да направя това, защото живеех с чувството, че умирам, без да знам защо. Той ми отговори нещо, но не го разбрах. Останах да работя в театъра на половин щат.
– Промени ли се отношението ви към Мариус Донкин след пенсионирането?
– Щеше да ми бъде тежко, ако мой брат, братовчед или роднина го беше сторил. Но той ми е колега, на когото впрочем много се радвах, защото като мен е родом от Варна. Винаги съм бил щастлив за всеки варненец, на когото се случват хубави неща. Бил съм към Мариус Донкин само с добро чувство. Аз не мога и да си представя да съм с лошо чувство към някого без причина.
– Следите ли в момента сериала „Откраднат живот”, където и вие играехте?
– Гледам го, когато мога. Синът ми Алекс участва в сериала и е страхотен.
– Как са близките ви?
– Благодаря на Бог, че ги имам. Прекрасни човеци и родители са. Справят се в професиите си. Имам двама синове, една дъщеря, шест внуци. Съпругата ми Надя е желязна. Да не забравяме, че е момиче, родено и израснало в СССР.
– С първата ви съпруга, от която са синът ви Цветан и дъщерята Елица, в добри отношения ли сте?
– Добри отношения е слабо казано. Двамата се обичаме.
– Имаше снимки, на които пред Народния театър сте в интимна близост с младата ви колежка Ивана Бобойчева. Дори някои ваши колеги казаха, че подобно поведение е прекалено, че не се държите морално…
– Какво направиха, какво демонстрираха въпросните хора? Само и единствено завист! Онова на фотосите пред Народния бе свързано с работата ни. Примерна хореография, кое как да бъде, как да изглежда на сцена. Коментарите, които тръгнаха впоследствие, говорят за голям страх от страна на някои т.нар. колеги. Неморално, нечовешко е да се обсъжда случващото се в едно семейство…
– Говореше се и се писа в онзи период, че сте обмислял да се разведете с втората си съпруга Надя заради младата и хубава Ивана…
– Не сме имали такива кризи с Надя. Чувството ни един към друг се е запазило през годините. Писанията за отношенията ни с Ивана не предизвикаха конфликт, разрив в отношенията със съпругата ми, след който да отидем да се развеждаме.
– Не ви ли притеснява, че ви приписват любовна връзка с жена, която е с 44 години по-млада от вас?
– Никога не бих говорил за приятелските си отношения с жени. Страшно е това, което някои си хора си позволяват да пишат и коментират. Лъгаха дори за децата ми – че се срамували от мен, което не отговаря на истината. Вече имам достатъчно материал и мога да осъдя някои медии.
– Заглеждате ли се все пак понякога по млади жени?
– Няма нужда да го правя. Заглеждам се в хората, които обичам и уважавам. Хубаво ми е от тяхното човешко отношение, от техните рефлекси и последователност. Интересува ме, какво излъчват очите им, езикът на тялото. Заглеждам се по изброеното, защото е прекрасно.
– Съпругата ви Надя не ревнува ли поне малко?
– Не ревнува. Говорили сме си и тя знае за моето отношение към Ивана – обичам я просто. Ние сме двама души, които независимо от разликата в годините се срещнахме. Много смисъл има в това. Уважавам я и я обичам.
– Тоест уважавате се като приятели с Ивана, но не сте интимни?
– Защо трябва да казвам в интервю с кого съм интимен и с кого не съм?! Вие още малко ще ме попитате и дали съм интимен с жена си…
– Към дадения момент в какви отношения сте с Ивана Бобойчева?
– Обичаме се. Да обичаш един човек е хубаво и много човешко. С Ивана изпитваме взаимно уважение един към друг. Това нашето е среща, обич на двама колеги. Срещат се двама души и независимо от възрастта си стават близки. Мога да изредя още много имена на жени и мъже, които обичам и уважавам. Това е дар Божи, благодаря на Господ, че ме е събрал с такива хора. От там нататък как се чете и коментира, не ме интересува.
– Кои други ваши колеги обичате сега?
– Колегите ми актьори, сценичните работници, въобще всички участващи с мен в спектаклите, ги обичам. Усещам ги като роднини – та аз живея с тях. Станах на 69 години, но за всички в театъра съм Стенли. Те се радват да ме видят, да си говорим. Желанието да се приближим един към друг е много яко. На всеки се е случвало да усети някой човек като близък, а с друг пък да държи една необяснима дистанция. Просто не знам дали въпросните писачи по мой адрес могат да си представят как непознати ме спират на улицата и искат да си приказваме, как ми се радват ми се и ми демонстрират уважително отношение. Има дори такива, които спират колите си, слизат и идват само да ме поздравят.
